Бял оман – Inula helenium

Сем. Сложноцветни – Asteraceae

  Описание. Белият оман е многогодишно тревисто растение с право, разклонено, високо до 2м стъбло. Долните листа са едри, продълговати, на върха стеснени, неравномерно назъбени и от долната им страна сиво окосмени. Цветовете са събрани по върха в съцветие кошничка. Периферните цветове на кошничката са тесноезичести, жълти, а вътрешните – тръбести, също жълти. Плодовете са призматични с 4-5 ръба, снабдени с хвърчилка. Коренът е дебел, месест, силно разклонен, отвън тъмносив, а отвътре белезникав. При разрез той показва радиален строеж. Цъфти през юли-август.

  Разпространение. Белият оман обича влажните сенчести места и горите. Среща се предимно в източните части на страната.

  Дрога. Коренът на белия оман  – Radix Inulae.

  Коренът заедно с разклоненията се събира през пролетта (март – април) или късно през есента (октомври – ноември). Изкопават се младите месести коренища заедно с корените, като старото вдървеняло коренище се отделя. След измиване се нарязват на парчета с размери до 10см и се сушат на сянка върху рамки или в сушилня при температура до 40 градуса С. При бързо сушене се получава качествена дрога и се избягва плесенясването й. Изсушеният корен отвън е сивокафяв, а отвътре – сивобелезникав с кафяви точки и характерна миризма. Съхранява се на сенчесто, проветриво и сухо място. Може да съдържа влага до 12%.

  Химичен състав. Дрогата съдържа 1 – 3 % етерично масло, чиито основни съставки са сесквитерпеновите лактони алантолактон, изоалантолактон, дехидроалантолактон, около 20 – 40% инулин (полизахариден комплекс, изграден от около 20 фруктози), малки количества алкалоиди, смоли, пектини и др. Изолирани са и разпадните продукти псевдоинулин и хелиантенин.

  Действие и приложение. Дрогата действа секретологично и противокашлечно при остри и хронични бронхити, дразнеща кашлица от различен произход и бронхиална астма. Етеричното масло подобрява апетита и тонизира храносмилането; проявява спазмолитично действие при възпалителни процеси на стомаха (гастрит), червата (колит,язва) и черния дроб, регулира болезнена и нередовна менструация. На алантолактона се дължи противоглистно действие, както и антисептичното действие при възпаление на пикочните пътища. Дрогата действа още жлъчегонно и диуретично.

  Българската народна медицина препоръчва спиртния извлек от корените на белия оман при сърцебиене, главоболие, епилепсия, коклюш и като средство предпазващо от преждевременно раждане. Корените на белия оман се използват при възпаление на седалищния нерв, при заболяване на ставите, отвара на корените с вино – при заболявания на сърцето и при простуда, с мед – като отхрачващо средство, а сиропът от корените – като пикочогонно средство.

  Дрогата се прилага под формата на запарка. Четири чаени лъжици дрога се заливат с 400мл кипяща вода и се оставя да кисне 30 мин. След прецеждане от извлека се пие 3 пъти дневно по 120г и 15 мин преди ядене. 

Бял оман

Бял оман - корен

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981

Бял имел – Viscum album

Сем. Имелови – Loranthaceae

  Описание. Белият имел е малко, двудомно, вечнозелено, силно разклонено храстче. Той паразитира върху клоните на овощните и диворастящите дървета – предимно иглолистните, с помощта на хаустории, които проникват под кората и дават разклонения в дървесината. Стъблото е голо, цилиндрично, с жълтозелен цвят, високо 30 – 50см. Клонките са членести и по възлите им са разположени листата, цветовете и плодовете. Листата са кожести, дебели, лопатовидни, целокрайни, срещуположни, твърди. Цветовете са дребни, жълтозелени, събрани по 3 до 5, като мъжките са с 3-4 листен околоцветник и 3-4 тичинки, а женските – с 4-листна чашка, 4 венчелистчета и близалце. Плодовете са кръгли, отначало зелени, а като узреят, стават бели или зеленикавожълти с черни семена в лепкава маса.

  Разпространение. Среща се предимно в Източна България.

  Дрога. Клонките с листата на имела – Stipites Visci albi.

  Клонките с листата се берат през септември до края на март, и то само от имел, паразитиращ по боровите дървета. Събират се чрез рязане или закачат с въже и се изскубват. Почистват се от незелените клонки и се сушат на сянка или в сушилня при температура до 45 градуса С. След изсушаването имелът трябва да е запазил зеления си цвят с жълтеникав оттенък, да няма миризма и да притежава слабо тръпчив вкус. Недобре изсушеният имел почернява. Опакова се в торби или бали. Пази се на сенчесто, проветриво и сухо място. Допуска се да съдържа до 12% влага.

  Химичен състав. Дрогата съдържа вискотоксин (смес от различни пептиди), холин, ацетилхолин, хистамин, аминомаслена киселина, неизследвано вещество, потискащо туморния растеж, инозит, тритерпенови сапонини, флавоноиди, восък, захари, скорбяла, липиди и др.

  Действие и приложение. Дрогата понижава артериалното налягане при хипертонична болест (смес от холин и ацетилхолин), забавя сърдечните удари, действа хемостатично (кръвоспиращо) при маточни кръвоизливи, кръвотечения от носа, продължителна менструация, кървящи хемороиди. Намира приложение като противогърчово средство при епилепсия, заболявания на нервната система (главоболие, невралгии), атеросклероза, артроза, спондилоза, хронични заболявания на ставите.

  Дрогата се прилага под формата на студен извлек или отвара.

1.      Две чаени лъжички бял имел се залива с 200мл студена вода и се оставя да кисне 12 часа. След прецеждане извлекът се изпива сутрин. Същата дрога се накисва повторно със същото количество вода и полученият извлек се изпива вечерта.

2.      Една супена лъжица от билката се залива с 300мл кипяща вода и се вари в продължение на 5 мин. Оставя се да кисне 30 мин. След прецеждане се пие 3 пъти дневно по 80мл от извлека след ядене.

Бял имел

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981

Бял бор – Pinus silvestris

Сем.Борови - Pinaceae

  Описание. Белият бор е вечнозелено, смолисто, право, еднодомно дърво, достигащо на височина до 30м. Кората в долната част е сива и напукана, а в горната светлокафява. Листата са игловидни, разположени по две, отвън заоблени, а отвътре вдлъбнати, с ципести люспи в основата. Мъжките цветове представляват жълти реси и са събрани в лъжливи гроздове с много тичинки и два прашника. Женските цветове са събрани в яйцевидни шишарки по върховете на младите клонки и се състоят от червеникави люспи, в основата на които има по две семепъпки. След опрашване шишарките нарастват. Узряват след втората година, люспите им се разтварят и семената опадват. Борът цъфти през май-юни.

  Разпространение. Белият бор е разпространен в самостоятелни или смесени гори из планините на България – Средна Стара планина, Рила, Родопите, Витоша, Пирин, Осогово и др. до 2200м н.в.

  Дрога. Боровите пъпки Turiones Pini. Освен тях се използват още боровата кора и дървесните стърготини, боровият балсам, етеричното масло от борови игли и клонки, боровият сок, маслото от семената. От боровия балсам при дестилация се получава теребентиново масло и колофон.

  Боровите пъпки се берат през ранна пролет (март-април), когато са в стадий на разпукване. Именно те представляват дрогата, която се използва в билколечението. Те са почти цилиндрични, дълги 3-5см и дебели 4мм. Състоят се от ос, около която са наредени на гъсто многобройни червенокафяви, по ръба безцветни и разкъсани, слепени със смолист екскрет люспи. В пазвата на всяка люспа се намира по една семепъпка. Сушат се на сянка или в сушилня при температура до 35 градуса С и добра вентилация. Опаковат се в чували. Изсушената билка е с розовокафяв цвят, приятна балсамична миризма и смолисто-горчив вкус.

  Химичен състав.  Пъпките съдържат около 0,4% етерично масло, витамините B1,C и К, танини, смолисти вещества, каротин и др. Етеричното масло съдържа главно алфа-пинен, по малко бета-пинен, силвестрен, дипентен, терпинеол, кадинен, лимонен, борнеол, сложни естери и свободни алкохоли.

  Действие и приложение. Боровите пъпки улесняват отхрачването и действат омекчително на лигавиците и антисептично при остър хроничен бронхит, ангина, туберкулоза, възпаление на горните дихателни пътища (вътрешно под формата на инхалация и разтривки). Етеричното масло действа пикочогонно, разтваря пикочните камъни и пясъка в бъбреците и пикочния мехур, разширява кръвоносните съдове и предизвиква зачервяване и затопляне на кожата – използва се като кожен дразнител и при лечение на екземи, лишеи и обриви. Поради противовъзпалителното си действие има добър ефект при ревматизъм, бодежи, ишиас, лумбаго, невралгии, подагра.

  Народната медицина го препоръчва при задух, воднянка, скорбут.

  При бронхити боровите пъпки се приемат във вид на захарен сироп или меден сироп (при деца). При ревматизъм и кожни заболявания се правят бани.

  Боровите пъпки се прилагат под формата на отвара. Една супена лъжица борови връхчета се заливат с 300мл кипяща вода и се варят в продължение на 1 мин. Оставят се да киснат 30 мин, прецеждат се и се подслаждат с мед или гликоза. От извлека се пие 3 пъти на ден по 40мл при деца и по 80мл при възрастни.

Бял бор

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981

Брош – Rubia tinctorum

Сем. Брошови – Rubiaceae

  Описание. Брошът е многогодишно тревисто растение с пълзящо коренище и четириръбесто, по ръбовете бодливо стъбло, високо до 1,5м, дебело около 0,5см. Листата са ланцетовидни, наредени по стъблото по 4 до 6 в прешлени. Цветовете са жълтозелени, дребни, събрани по няколко в метловидни полусенници. Плодът е сочен, голям колкото грахово зърно, в началото червен, а след узряване черен. Коренът е червеникав, дебел около 1см, възлест, с много странични коренчета.

  Разпространение. Брошът се среща из храсталаците, край дворовете и оградите предимно в Източна и Южна България.

  Дрога. Корените на броша – Radix Rubiae.

  Корените на 3-4 – годишни растения се събират през есента (септември – октомври), когато надземната част на растението започне да увяхва. Изчистените и измити корени, които отвън са тъмночервени, а отвътре ясночервени, се сушат на слънце, на сянка или в сушилня при температура до 40 градуса С. Опаковат се в торби от зебло. Пазят се на сухо и проветриво място.

  Химичен състав. Дрогата съдържа 2 – 3,5% ди- и триоксиантрахиновите гликозиди, руберитринова киселина и галиозин, ксантопурпурин и др. При разпадането на гликозидите се получават багрилните вещества ализарин, пурпурин (пурпурин се образува вероятно при отглеждане на дрогата), ксантопурпурин. Коренът съдържа още рубиадин-гликозид, еритроцим (ензим), органични киселини, дъбилни вещества, пектинови вещества, около 15% захар, белтъчни вещества и следи от тлъсто масло.

  Действие и приложение. Брошът има диуретично действие и участва в обмяната на фосфатите – намира приложение при лечение на камъни в бъбреците и пикочния мехур (оксилати и фосфати) и като помощно средство при рахит и доброкачествена анемия. Притежава противовъзпалително действие при възпалителни процеси в бъбречните легенчета, пикочния мехур и ставите.

  Дрогата се прилага под формата на извлек. Една чаена лъжичка ситно нарязани корени от брош се заливат с 200мл студена вода. Оставят се да киснат 8 часа и се прецеждат. Същата дрога се залива с 200мл кипяща вода и се оставя да кисне 15 мин, след което се прецежда. Двата извлека се съединяват в един, който се изпива на три пъти по 120мл преди ядене.

  Дрогата се прилага и под формата на прах от корени. Приема се по 1г дрога през 3 часа с малко вода при дневна доза 3-4 грама. 

Брош

Босилек - Ocimum basilicum

Сем. Устоцветни – Labiatae

  Описание. Босилекът е едногодишно тревисто растение с четириръбесто, разклонено стъбло, високо до 60см. Листата са срещуположни, яйцевидни, рядко назъбени, с дълги дръжки. Цветовете са бели или розововиолетови, разположени на групи по 6 в пазвите на листата, с 5-листно венче и 4 тичинки. Плодът е сух и се разпада на 4 кафявочерни, едносеменни, гладки или финозърнести орехчета. Цялото растение има приятна миризма.

  Разпространение. Градинско растение с произход Азия.

Дрога. Стръковете на босилека – Herba Basilici.

Надземната част или стръковете на растението се събират през време на цъфтежа (юли). При отрязването им известна част от стъблото на босилека се оставя, за да могат да израснат нови стъбла. Събраният материал се суши на сянка или в сушилня при температура 35 градуса С. Изсушената билка трябва да има яснозелен цвят и бели цветчета, характерна миризма, слабо парлив вкус и максимална влажност 12%. Опакова се в бали или в торби. Съхранява се в проветриви и сухи помещения.

  Химичен състав. Дрогата съдържа 0,02 – 0,50% етерично масло (линалоол, метилхавикол, цинеол, евгенол, гераниол, р-цимол, оцимен, алфа-терпенеол, сесквитерпини), 5% дъбилни вещества, 1% гликозид, малко сапонини, флавоноиди и др.

  Действие и приложение. Дрогата дразни стомашните жлези и възбужда апетита, действа противовъзпалително при заболявания на устната кухина, хроничен гастрит, хроничен колит, цистит, уретрит, нефрит и засилва лактацията у кърмачки. Притежава антиспастично действие при хроничен бронхит с изразен бронхоспазъм (кашлица, коклюш), премахва болките при метеоризъм и усилва сърдечната дейност  при заболявания на миокарда.

  Според българската народна медицина сок от пресните листа на босилека се използва при гнойни възпаления на средното ухо, както и при трудно заздравяващи рани. Дрогата от босилек трябва да се прилага внимателно, защото високите дози действат силно дразнещо.

  Дрогата се прилага под формата на отвара. Една супена лъжица от билката се залива с 300мл кипяща вода и се вари 1 мин. Оставя се да кисне в продължение на 30мин. След прецеждане от отварата се пие 3 пъти дневно по 80мл след ядене. При възпалителни заболявания на устната кухина същият извлек се използва за жабурене и гаргара по 5-6 пъти дневно. При липса на апетит се приема 3 пъти дневно по 80мл 15 мин преди ядене. Босилекът влиза в състава на препарата „Бронхилитин”, който се предписва при лечение на спастичен бронхит.

Босилек

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981

Божур – Paeonia peregrina

Сем. Лютикови – Ranunculaceae

  Описание. Божурът е тревисто, многогодишно растение с голо, право, сочно стъбло, високо до 1м, с кървавочервени цветове. Листата са последователно наредени, тъмнозелени, неправилно нарязани на върха. Цветът е петлистна чашка с 8-12 венечни листа, многобройни тичинки и много плодници. Семената са едри, отвън черни, а отвътре белезникавожълти, лъскави. Коренът е вретеновиден, грудесто надебелен, отвън червенокафяв, а отвътре белезникав. Растението е медоносно.

  Разпространение. Божурът е разпространен из храсталаците и редките гори в някой райони на Северна България, в Странджа, Родопите и по долината на р.Струма.

  Дрога. Корените на божура – Radix Paeoniae, и цветовете – Flores Paeoniae.

  Венечните листа се берат по време на цъфтенето (май-юни) в сухо време. Не се събират прецъфтелите и окапалите по земята цветове. Сушат се в проветриви помещения или в сушилня при 40 градуса С. Изсушеният цвят е червен или тъмно червен, със слаб аромат и сладникаво-горчив вкус. Опакова се в шперплатови каси.

  Корените се събират през есента – септември – ноември. Сушат се на слънце, на сянка или в сушилня при температура 50 градуса С. Изсушените корени са с тъмнокафяв цвят, неприятна миризма и горчив вкус. Опаковат се в чували.

  Химичен състав. Корените съдържат перегринин (алкалоид), пеонолово етерично масло, глутамин и танин, венечните листа – пеонин (антоцианово багрило, което е отровно!), цианин и дъбилно вещество.

  Действие и приложение. Дрогата действа антиконвулсивно и противоспастично, поради което намира приложение при лечение на епилепсия, неврози, хистерия, спастичен бронхит, астма, коклюш, спастичен колит, артрит, подагра. Освен това тонизира гладката мускулатура на матката, червата, пикочните пътища, следователно засилва менструацията, перисталтиката на червата и диурезата (действа добре при изхвърляне на пясък и камъни от бъбреците). Улеснява съсирването на кръвта – употребява се при лечение на хемороиди. Народната медицина предписва отвара от корени и при воднянка.

  Дрогата се прилага под формата на запарка. Една изравнена чаена лъжичка ситно нарязани корени от божур се заливат с 200мл кипяща вода. Киснат в продължение на 20 мин. Приема се три пъти дневно по 20 до 60мл в зависимост от възрастта.

Цвят

Корен

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981

Боб фасул – Phaseolus vulgaris

Сем.Бобови – Fabaceae

  Описание.Бобът е едногодишно тревисто растение с разклонено, увивно стъбло високо до 2м. Листата са триделни, с яйцевидни дялове, грапави, покрити с лепкави власинки. Цветовете са бели или розововиолетови, събрани в гроздовидни съцветия, с петлистна сраснала чашка, петлистно неправилно венче и 10 тичинки. Плодът е гола увиснала шушулка с бъбрековидни бели семена. Използва се предимно ниския боб (var. nana).

  Разпространение. Фасула произхожда от Южна Америка. У нас се култивира в цялата страна.

  Дрога. Плодовите шушулки на боба – Legumina Phaseoli.

Събират се сухите бобови шушулки след узряването на семената. Сушат се на слънце през август-септември. Изсушената билка е с бледожълт цвят, без миризма и със слабо сладникав вкус. Опакова се в бали. Трябва да се съхранява в сухи и проветриви помещения.

  Химичен състав. Дрогата съдържа тригонелин (бетаин), аминокиселините аргинин, тирозин, левцин, лизин, триптофан, аспарагин, белтъчни вещества (в много малки количества), силициева киселина, калий, фосфорна киселина, витамин С, 45-50% хемицелулмоза, както и фитохемоглутинин.

  Действие и приложение. Поради съдържанието на инсулиноподбното вещество аргинин извлеци от дрогата понижават значително нивото на кръвната захар при диабет (при започване на лечението трябва да се следи нивото на захарта в урината и кръвта, защото не при всички форми на диабет се постига лечебен ефект). Дрогата има и подчертано диуретично действие – използва се при възпаление на бъбреците и пикочния мехур, както и при сърдечна недостатъчност, които са придружени с поява на отоци.

  Бобените шушулки влизат в състава на рецепти, препоръчвани за лечение на подагра, ревматизъм, бъбречнокаменна болест и цистити.

  Дрогата се прилага под формата на отвара. 15г бобови шушулки се заливат с 700мл кипяща вода и се варят 15мин. Извлекът се оставя да изстине в продължение на 1 час, прецежда се и от него се приема три пъти дневно по 180мл след ядене.

плод

цвят

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981

Български лечители през вековете

Климент Охридски

Климент Охридски – създателят на първата висша школа в България, познавал средновековната медицина и сам се занимавал с лечение. През втората половина на IXв. в Климентовия манастир в Охрид към школата била създадена и лечебница. От написаното от Климент Охридски „Слово на светите лечители Козма и Дамян” може да се съди за прилаганата тогава медицина. 

Иван Рилски

В началото на  X в. голяма известност като лечител получил Иван Рилски от Рилския манастир, където той лекувал най-различни недъзи. Негов съвременник е Гавраил Лесновски, който събрал много знания в областта на билколечението. С голяма популярност по онова време бил и Йоаким Осоговски, който живял в Сарандопорския манастир край Крива Паланка. През XI-XII в. в югозападните български земи живял и лекарят Евстатий който оставил недовършен ръкопис с описание на различни болести и лекарства.

Поп Богомил

Василий Врач

  От 1073г. датира руската книга „Изборник Светослава” , която е превод от българския „Сборник на цар Симеон”. В него е развит и раздел за лечение с билки.За развитието на лечителството в средновековна България допринесли много и богомилите. Самият поп Богомил (Йеремия) е бил лечител.Богомилското съчинение „Зелейник” написано през  X или XI в. е особено ценно и съдържа съвети за лечение с билки, мед и др. при различни заболявания. Измежду богомилите най-значим като личност бил Василий Врач с произход от селата около Охрид. Той получил подготовката си в школата и лечебницата на Климент Охридски, където имал възможност да се учи и практикува и където усвоил лечебните методи и на арабската медицина. Василий е оставил широка диря след себе си не само като лечител, но и като идеолог и проповедник срещу подтисничеството на феодалната власт и срещу безправието на крепостните селяни, заради което е бил изгорен жив.

  В средновековна България специалистите в областта на лечението били предимно служители на религията. Освен тях с лечение се занимавали и народните лечители, които използвали знанията, унаследени от старите култури и предавани от уста на уста, както и от богатия си житейски опит.

  След падането на Втората българска държава под турско робство било спряно духовното развитие на българския народ. Покорената и разрушена с огън и меч страна станала огнище на болести и епидемии. Българското население било принудено да живее в схлупени и нехигиенични жилища, унищожени били старите тракийски и римски водопроводи. През мрачния период на османското иго са отбелязани 44 чумни епидемии, на които са станали жертва цели села. Разпространени били някои кожни заболявания, малария и др. През тези тежки и трудни времена българският народ търсел спасение за здравето и живота си в манастирите и при народните лечители. Тогава традиционната народна медицина играела изключителна роля за поддържане жизнеността на бъдните поколения и за просъществуване на българския народ. Народните лечители лекували с билки, давали съвети за водолечение, използвали някои минерали и животински продукти, мед, восък и др., а не рядко лечението било съпътствано с мистични и религиозни ритуали.

  Първият български лекар, получил образование на Запад, е д-р Никола Савов Пикало’

(1792-1865). От времето на робството са известни 19 ръкописа на народни лекарственици, които датират от XVIII и XIX в. Съставът на повечето рецепти е от лечебни растения.

  Известен народен лечител през втората половина на  XIX в. и началото на XX в. е йеромонах Неофит Калчев от с.Орешак, Троянско. В своята биография той пише, че най-напред се е учил от майка си и баба си, които били лечителки. По-късно негов учител бил отец Матей Петров от с. Ново село, който бил 8 години в Света гора, а когато се завърнал в България, ходил от град на град и от село на село да пробужда народа за борба против турската тирания. Той превел от гърцки книга за гръцката медицина. Пак в биографията си Неофит Калчев съобщава, че след освобождението в периода 1877 до 1917 г. докторите, фелдшерите и аптекарите, представители на официалната медицина в България, отрекли употребяваните от него билки, но той бил уверен, че няма да мине много време и те сами ще ги потърсят, за да се възползват от тях.

  През втората половина на  XIX в. йеромонах Неофит се ползвал с голяма популярност, а след Освобождението издал книгата „Народен домашен лекар”.По същото време живял и работил и лечителя Марко Павлов от с.Чекале. Негови съвременници твърдят, че той имал значителни успехи като лечител и че познавал добре билколечението.

  От времето след освобождението изтъкнат представител на българската народна медицина е Иван Раев от с.Шипка, Казанлъшко. Бащата на Иван Раев се занимавал с билкарство. Като гурбетчия И.Раев стигнал чак до Цариград. Докато пътувал из страната усвоил голяма част от народната мъдрост, свързана с билколечението в България. Известен в своя край като народен лечител, той създал оригиналното лечение на сънна болест с винен извлек от лудо биле, което е известно в цял свят под името „българско лечение”.

  Друг изтъкнат народен лечител е Петър Димков, роден в София на 20.III.1886г. Той наследил още от майка си интереса и любовта към народната медицина и природолечението. Голяма негова заслуга е, че в продължение на почти 80 години събира, обогатява, попълва, записва и систематизира огромния народен опит в областта на природолечението. Той е събрал повече от 10 000 изпитани рецепти. През 1931г. е издал книгата „Практически съвети за правилно лекуване по метода на Луи Куне”, а малко по-късно – „Наръчник по природно лекуване и живеене” в 3 тома. През 1977г. е отпечатал тритомния труд „Българска народна медицина, природолечение и природосъобразен живот” под редакцията на проф. Ст. Тодоров. През 1980г. Международната организация за психотронни проучвания с център Люксембург удостоява Петър Димков с диплома за дейността и трудовете му, които представляват ценен принос в областта на природо-лечението, а през 1981г. Държавният съвет на НРБ го награждава д орден „Кирил и Методий” за изключителния му принос за събиране и съхранение на опита на народната медицина.

  През всичките трудни период от историята на нашия народ билколечението и народната медицина са имали своето значимо място. Те са били винаги ценни помощници на нашите хайдути, бунтовници и въстаници и на нашите войници по време на война.

Петър Димков (1886-1981)

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981

Анасон – Pimpinella anisum

Сем. Сенникоцветни - Umbelliferae

  Описание. Анасонът е едногодишно, тревисто, културно растение. Стъблото му е изправено, цилиндрично, достигащо на височина до 60см в горната си част то е разклонено и голо. Листата са с различна  форма, долните са закръглени, сърцевидни, едро назъбени, с дълги дръжки. Средните са плитко триделни. Горните са сложни – двойно- до тройноперести, нарязани, почти приседнали. Цветовете са бели, дребни, разположени в сложни 12-лъчни сенници. Тичинките са 5. Плодчетата са с яйцевидна или обратно крушовидна форма, слабо сплескани встрани, по-широки към основата си. На върха се намират петзъбна чашка и издут надплодников диск с остатъци от две стълбчета. Плодчетата са покрити с власинки. Външната им страна е издута, а вътрешната – плоска. Всяко от тях има по 5 надлъжни гладки прави ребра, като 3 от тях се намират на изпъкналата част, а 2 – отстрани. Дължината им е 3-5мм, а широчината 2-3мм. Във вътрешността им е разположено едно семе, сраснало с плодната обвивка. Имат сиво-зелен цвят.

  Разпространение. У нас анасонът не се среща в диво състояние, а се култивира в топлите части на страната (Старозагорско, Харманлийско, Първомайско и др.).

  Дрога. Плодчетата на анасона Fructus Anisi. Използва се и полученото от плодчетата атасоново масло (Oleum Anisi).

  Плодчетата на растението се събират през юли при потъмняване на стъблото малко преди пълното узряване на семената, за да се избегне оронването им. Откъсват се стъблата заедно с плодчетата сутрин рано или вечер по хладно и се разпръскват на харман до пълно узряване на семената, след което се вършеят. Изсушените плодове имат сиво-зелен цвят, сладникав вкус и приятна миризма. Опаковат се в конопени или четирикатни хартиени торби. Могат да съдържат влага не повече от 12%. Пазят се в сухо и проветриво помещение.

  Химичен състав. Плодът съдържа 2-6% етерично масло, около 10-30% мазнини, холин, 20% белтъци, захари, кумарини, стигмастерин и др., а етеричното масло – 80-90%  анетол (носител на аромата), дианетол, метилхавикол, анизкетон, анизова киселина, анизалдехид. Анизалдехидът се получава при отлежаване на дрогата в резултат на окислителни процеси, които протичат в анасоновото масло. Плодчетата на българския анасон съдържат 2.4% анасоново масло.

  Действие и приложение. Дрогата улеснява отхрачването при остри и хронични възпаления на дихателните пътища (бронхит, трахеит, фарингит, ларингит, кашлица от различен произход), засилва стомашната екскреция и тази на жлъчния мехур и премахва спазмите при хроничен гастрит, жлъчна дискинезия и жлъчнокаменна болест. Поради болкоуспокояващото действие на анетола дрогата се предписва при колики в стомаха и червата и при метеоризъм. Етеричното масло действа пикочогонно и затова има добър ефект при възпаление, пясък и камъни в бъбреците и пикочния мехур. Поради естрогенното действие на дианетола който се съдржа в етеричното масло, дрогата подобрява функциите на млечните жлези и в резултат увеличава млякото на кърмачките; освен това действа благоприятно при намалена функция на яйчниците. Етеричното масло има противомикробно действие и е добро средство срещу външните паразити у човека и домашните животни. Маслото засилва кръвооросяването на кожата. Използва се и като ароматно средство.

  Дрогата се прилага под формата на запарка. Три-шест чаени лъжички счукани плодчета от анасон се заливат с 400мл кипяща вода. След 1 час извлекът се прецежда. Приема се по 60-120мл 3 пъти дневно след ядене.

Анасон

Семена

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981

Българската народна медицина през вековете и днес

 Корените на народната медицина в България трябва да се търсят още в предисторията на българската държава. Нейните традиции са изградени от развитието на културата още на древните траки, която от своя страна в резултат от различни исторически моменти и икономически причини е била многократно повлиявана от културата на перси, келти, скити, гърци, римляни и араби. За развитието на лечителското изкуство през онези епохи се съди по писмените паметници, оставени от някои народи, и по намерените археологически находки.
На територията  на България при разкопки на надгробни могили от времето на траките са намерени хирургически инструменти, по които може да се съди за тогавашната хирургия и медицина. От времето на траките у нас са намерени останки от светилища, свързани с култа към Асклепий, който тогава е бил почитан като бог на лечебното изкуство. С идването на славяните по земите на Балканския полуостров към традициите на народната медицина на траките се прибавят нови елементи. Славяните придават на лечебните процедури и религиозен характер, което съвсем не означава, че те не съдържат рационалност, постигната в резултат от дългогодишен опит. Има данни, че славяните са използвали лечебни средства от растителен произход - ела, бряст, липа, върба, явор, бреза, дрян, пелин, шипка, глог, жълт кантарион, хрян и др. Те познавали различни отровни и упояващи растения както и билки предизвикващи повръщане. С екстракти от чемерика намазвали остриетата си по време на война. Като упояващи средства използвали мака и конопа. Повръщане предизвиквали с помощта на бръшлян.
 Прабългарите приели не само езика на славяните, но и цялото културно наследство натрупано на балканския полуостров от различни цивилизации. От своя страна те прибавили и свои методи на лечение - те добре владеели способи за даване на помощ на ранените по време на сражения. Много от тези методи са преминали в народната медицина на славянобългарите.
 По-късно  по време на средновековна България народната медицина е претърпяла определено развитие, за което се съди вече по книжовните източници, останали от тази епоха. От тогава датира първата преведена медицинска книжнина, която е била разпространявана заедно с църковно-богослужебните книги и с тези по природознание, история и философия. След покръстването на българите и утвърждаването на християнството по нашите земи били създадени първите школи, в които се преподавало не само теология, но и естествознание. Такива били школите в Преслав и край Охрид, а по-късно в манастира "Св. Козма и Дамян" в околностите на Битоля, както и в Бачковския и Рилския манастир. Единствен книжовен източник от това време, в който се говори за приложението на българската народна медицина, е въпросникът на цар Борис I, изпратен до папа Николай I в 869г. След него Йоан Екзарх (IX - X в.) в книгите си "Небеса" и "Шестоднев" е оставил авторизирани преводи за изучаване на човешкото тяло и за лечение на болестите му.

Тракийска богиня Бендис

Тракийски хирургични инструменти  

Бог Асклепиос 

Текстът е изваден от книгата "Природна аптека", автори д-р Димитър Памуков и проф. Христо Ахтарджиев ЗЕМИЗДАТ 1981